Яздя старото си дървено конче,
изгнило и насъбрало цялата мъка,
когато на шкафа се облягах и плачех,
а то бе вътре и ме чуваше,
мълчеше и заедно с мене страдаше.
Колко е изнемощяло,
изморено... почти пожълтяло,
прашно и пълно със болка,
която от мене с години извличаше...
Но още се държи и люлее,
но всъщност ридае,
от радост, че не е вече самичко ...