Стихотворни самодиви
Стихотворни самодиви
Прилягам…
Веждите ми са превити,
отрупани от грижи клони.
Надвиснали са над очите-
прикриват сънните каньони.
Плахо промушва се съня
и гледа клонче да не пукне.
Кошмарен беше ми деня-
едвам дочаках да се мръкне.
Среднощен полъх разлюлява
тревите в сънните поля
и в ноздрите си аз долавям
дъх на разцъфнали цветя.
Прелитам с призрачни криле,
пленявам стонове красиви,
извайвам стихове с ръце,
за да останат вечно живи.
Душата- звезден дъх в сатен!
Сърцето ярко- светеща комета!
А стихотворни самодиви в мен
с хоро обвиват цялата планета!
Взривяват сивите ми клетки
със пламнали неонови тела!
Цветно красиви и безумно крехки-
отблясъци сред нощните поля.
Приканват ме на тяхното хоро
със страст ръце да преплета.
Потапят ме в кристално езеро
със сънища от влюбена вода.
Очи отварям те се пръсват-
умират в сенките неясни.
Затварям ги и се завръщат-
понякога и по- прекрасни.
Танцуват срещу моите клепачи
и ловко миглите пресичат,
а те преследват ги като палачи
и с будна гилотина ги посичат.
На остриетата поставям пръсти-
отчаян моля за пощада!
А ято стихове невръстни…
в забравата за миг пропада.
Отвява утрото звездите като плява,
сушат куплети будни ветрове.
В нощта потайна слънце разпилява,
ронливи поетични класове.
© Борис Борисов All rights reserved.
