ТЯ: 

Аз пиша просто редове,

наужким, може би... така.

От суета ли, от шега,

неволно нещо ме зове.

Не спира моята ръка,

дори не е и мадригал.

За никого е, но сега

ще отлети със гълъб бял.

О, птичко моя, полети

и с този стих върни се ти!

ТОЙ:

Не зная откъде св взе

и на прозореца ми леко

кацна гълъбченце меко,

на крачето с писъмце.

Кой го прати отдалеко

да се рее безполезно?

Ала щом е тук, човеко,

поздравявам те и честно

пожелавам ти лек ден

с нови редове от мен.

ТЯ:

Цяла нощ не спах. Луната -

тих свидетел ми е тя.

В мен разцъфваха цветя

и не вярвах аз самата.

Как възможно е? Случайно

лисчето ми отлетя,

а се върна друго. Тайно

сякаш нещо запламтя.

Не очаквах. За стиха Ви,

благодарност не се бави!

ТОЙ:

Дама сте! О, аз тогава

в миг целувам Ви ръката.

И макар и непозната

пак поклон Ви се отдава.

Чувствам аз, да си призная,

от лисчето топлината.

Искрено безкрай желая

да блестите с красотата.

Име имате си Вие,

но защо ли то се крие?

ТЯ:

Любопитно е. Разбирам.

Същото и в мен е... Да!

Обладава ме мечта...

и в съня си аз не спирам

да пътувам запленена.

Но боя се... утринта

с друг език е откровена.

Трезва е реалността...

Ти поет си, знам... И с име

от сърцето назови ме!

ТОЙ:

Както искате! Но вече

Вие няма да сте " Вие '' .

Нов живот ще се открие,

с мен ще тръгнеш надалече.

Ще те нарека " Любима "

и ще бъдем само ние.

Обич в стихове ще има,

пролетта ще ни покрие

с най- уханна, свежа сила.

Фея чудна ти си, мила!

ТЯ:

Мой поете, непознати,

думите ти са балсам.

Ти отвеждаш ме във храм -

там, отвъд - и любовта ти

гали ме с небесна жар.

Ти води ме... по- натам,

где звездите греят с дар,

с неугасващ, вечен плам.

От душата си копнея

с твоята душа да слея.

ТОЙ: 

И не може да е друго,

по- желано и красиво.

Блян ли е? Не е... Щастливо

твоят зов е в мене, чух го...

Как сърцето ми тупти

с твоето, усещам... живо.

И мелодия звънти

с ангелска любов свенливо.

Гълъбче отлита бяло

пак с послание изгряло...