Забравям ги, а трябваше да ги повториш, Ехо.

Не ми се ще да се превърна в детектив

във пясъка на паметта да диря злато.

По-ценен ми е оня миг, когато се въздигам,

после падам в прегръдката на битието ветровито.

Не те упреквам, твоята природа е такава,

за кратко да си гласовито. Има таен смисъл.

Аз също имам грехове за дялане и премълчаване.

Дори съм благодарна, че потъвам някога във яма

и се поглеждам отстрани във други светове –

ту бяла до невероятност, ту притихнала –

прегазено цветче, потънало в калта на отчаяние.

Не ти се сърдя, Ехо, ти се връщаш винаги.

Което ще повториш, вече е затлачено

от жажда за симетрия и съвършенство.

И думите ме прелъстяват и отблъскват, пак и пак.