Стихът е моят пояс
Звънни ми! Искам с теб да помълча.
Не мога само с нищо да говоря.
Омръзнаха ми сухите цветя,
а живите са там, във мойта пролет.
Денят започва, сякаш че е спрял
часовникът. Студени са стрелките.
Прозорецът замръзнал е заспал,
пресъхнали - от спомени очите.
Горчи от захар силното кафе.
Цигарата ми в пепел се превръща.
Стаята ми пълна е с коне –
от бъдещето куцайки се връщат.
Лампата трепти като с крилца
на кацнала в душата пеперуда.
Отключена за никъде врата
е страж на ежедневното ми чудо.
Изплашен съм от буйната река,
безмилостно която ме задавя.
От думите, които все мълча,
стихът е пояс, който ме избавя.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
