Сто години дъжд
Износих те в очите си в стогодишни химери.
Рязах. Кроих. Ших и кърпих мечти.
Кътах надеждица – окуцяла светулка,
дълго в шепи я пазих и в пазви я крих.
Построих си сто кули от думи неказани.
Крепих ги със вятър, и пясък, и прах.
Отвисоко разпращах до тебе гласа си,
но и ехо сто години не стигна до тях.
А бездумие като дъжд се изсипва в очите ми.
Сто години вали... Пропука се вече.
Поддадоха кулите, невъзможност попили,
и гласа ми, и думите пороят отвлече.
Оголях... Обосях... Онемях... от мълчания...
Очите ги изтръгнах – да не парят в очакване.
Вече нямам... вече нищичко нямам...
Тъмно и празно е... Нямам те... Няма ме...
© Светла Илиева All rights reserved.
