Стопанката на бялата къща
Усещам зимата, че чака нещо
и жадно търси своя снежен вятър,
наивно топла, беззащитно нежна,
от пролет сякаш, и сезонен театър
превръща я в усещане различно,
обърква, и разсейва сетивата,
и вместо бяла приказна лиричност
е спряна песен – тъжна, неизпята.
Защото има своя хубост, топли
сред преспите завити артистично,
не безсезонен и объркан вопъл,
защото зимата е бяла личност –
изящна и възторжена, красива,
искряща, и изтънчено могъща,
в снега с невинния му нрав се слива –
стопанка в бялата голяма къща.
Защото предпочитам я щастлива
и аз се моля с нея да се върне
снегът, защото много ѝ отива,
а много искам, и да ме прегърне.
© Милена Френкева All rights reserved.
