Стоян войвода

( по български народни песни )

Майка си на млад Стоян думаше, 
думаше, още и му хортуваше:
- Где бре,  сине, ходиш, Стоене,
дом да се върнеш не доде ли време?
Где бродиш из тия гори гъсти, широки,
що дириш сред тия буки зелени, високи?
Где водиш тая верна, сговорна дружина -
юнаци все млади, дор седемдесет и седмина?
Вси сълзи горчиви яз си по тебе изплаках,
пак жив да те видя едвам те дочаках.

Че сестрица ти мила спре песни да пее,
за тебе, Стоене, през плета все гледа, линее.
Па верно ти либе, мома най-лична, Калина
веч по седенки не дожда откак ти замина.
Златни си коси с пепел черна посипа,
бело си лице от мъка тегобна съсипа.
Та родата ѝ взеха по нас да злословят,
дните мои нелеки хем по да отровят.

Чу Стоян и от враня коня си скочи,
па си майка силно прегърна и рече:

- Мале мила, моя мила мале!
Туй ми пороя, майко, довлече!
И сърце ми сестрица да видя, копнее,
и либе си да притисна до себе - да се засмее.
И в наши двори, светли ми се ще да поседна,
до огнището свидно на одър да си полегна.

Ала я съм се, мале, на тежка орис обрекъл
и пред кама и пищове с кръв съм се врекъл
дор поганци омразни наш'та земя родна газят,
докле люти душмане сите се не поразят,
мойта сестрица ще е тая сабя френгия,
и верно ми либе - пушка бойлия,
дом ще ми е, мале, горска дъбрава
и одър ще ми е сал тучна морава.

Че са ни поганци отколе заробили,
заробили, мале, още зачернили
и на добитък същи са ни престорили,
та сме всинца глави мъжки оборили.
Черга си да не подпалим все пазим
и на агите в нозете безропотно лазим.

Ама да знаят душмане и да треперят,
че от мен мира нивга не ще да намерят.
Че Стоян Войвода на бейове се не кланя,
и на паши теманета ниски не прави.
Ни със сол и погача дебела ги среща,
ни с поклоне, до земи дълбоки, изпраща.
Най ги сал с остра сабя посреща,
най ги сал с куршуме оловни отпраща.