Страх
Не съм какъвто бях.
Все по криви станаха огледалата,
в които ме е страх да се оглеждам.
Години дълги преживях –
личи от бялото, посипано в косата;
от бръчките, които се подреждат
по моето лице, като траверси,
водещи в една посока.
Движа се по тях напред –
един от многото. Житейска версия.
Вървя, без спирки и отсрочка.
Започват да изтръпват ходилата,
но трябва да вървя нататък,
защото няма спиране.
И все по-криви са огледалата,
в които ме е страх да се оглеждам –
дали ще видя някого отсреща?!
7. 7. 2006 г.
Добрич
© Румен Ченков All rights reserved.
