Страх
Болката успявам да прикрия,
сълзите тихичко редя,
но от страха не мога да се скрия
и в душата ми се той събира.
Инстинкт за самосъхранение
натрупах доста.
Животът много удари ми подари!
Стена издигнах и счупих моста,
по който достигаха сърцето ми!
Мечтите си зарязах някъде, не
помня - кой отказа ме от тях?
Навярно някой от онези, дето ме
наричат "проста", превърнаха
ги в шепа прах.
Доверието в хората се скъса -
то превърна се в дребъ - и за парцал
дори не става. Хвърлих го в кофа смет.
Любовта напусна ме без "сбогом"!
Дори не махна със ръка.
Макар че в нея вложих страст и огън,
но и тя остави ме сама!
- Гордост! - ти защо така ме гледаш?
Май високомерие усещам в теб.
Недей! - та ти си само временна -
договорът ни изтича в пет!
- Истина! - в тебе мразя да се вглеждам!
От теб понякога боли! Но защо пак
се хващам, че те търся и после
страдам през сълзи?
-Лъжа! - защо замазваш ми очите?
Какво целиш с това? - да летя във
облаците при орлите и парашута
да се скъса в пустошта!
- Нереалност! - как хубава изглеждаш!
Винаги се чудя, как постигаш ти това
и защо все в тебе искам да живея,
а никога не се получава така...
- Нежност! - слънцето отново гали те
с топлите лъчи и безгрижно под чадъра се
изпичаш ти. Някак си свенливо гледаш по брега
и с краченце едва докосваш пясъка...
- Скука! - пак ли цялото време Бог
ти подари и небрежно наслаждаваш се
на хубавите дни? И там - на някой камък
мързелуваш и на света от него се
любуваш.
- Омраза! - защо тъй грозно съскаш,
като змия над нечий гроб? Прошката е
твой приятел - не я игнорирай - бъди й
гост!
- Смърт!- как неприятно намирисваш!
Пак ли пила си студена кръв?
Този път кой погребала си с черната си пръст?
Кой усетил е дъхът на твойта мъст и
печатът сложи си с тежък кръст?
- Страх!- единствен ти остана,
но какво да правя аз със теб?
Животът ми и без това е рана!
Не ме измъчвай, остави ме,
нека продължа напред!
сълзите тихичко редя,
но от страха не мога да се скрия
и в душата ми се той събира.
Инстинкт за самосъхранение
натрупах доста.
Животът много удари ми подари!
Стена издигнах и счупих моста,
по който достигаха сърцето ми!
Мечтите си зарязах някъде, не
помня - кой отказа ме от тях?
Навярно някой от онези, дето ме
наричат "проста", превърнаха
ги в шепа прах.
Доверието в хората се скъса -
то превърна се в дребъ - и за парцал
дори не става. Хвърлих го в кофа смет.
Любовта напусна ме без "сбогом"!
Дори не махна със ръка.
Макар че в нея вложих страст и огън,
но и тя остави ме сама!
- Гордост! - ти защо така ме гледаш?
Май високомерие усещам в теб.
Недей! - та ти си само временна -
договорът ни изтича в пет!
- Истина! - в тебе мразя да се вглеждам!
От теб понякога боли! Но защо пак
се хващам, че те търся и после
страдам през сълзи?
-Лъжа! - защо замазваш ми очите?
Какво целиш с това? - да летя във
облаците при орлите и парашута
да се скъса в пустошта!
- Нереалност! - как хубава изглеждаш!
Винаги се чудя, как постигаш ти това
и защо все в тебе искам да живея,
а никога не се получава така...
- Нежност! - слънцето отново гали те
с топлите лъчи и безгрижно под чадъра се
изпичаш ти. Някак си свенливо гледаш по брега
и с краченце едва докосваш пясъка...
- Скука! - пак ли цялото време Бог
ти подари и небрежно наслаждаваш се
на хубавите дни? И там - на някой камък
мързелуваш и на света от него се
любуваш.
- Омраза! - защо тъй грозно съскаш,
като змия над нечий гроб? Прошката е
твой приятел - не я игнорирай - бъди й
гост!
- Смърт!- как неприятно намирисваш!
Пак ли пила си студена кръв?
Този път кой погребала си с черната си пръст?
Кой усетил е дъхът на твойта мъст и
печатът сложи си с тежък кръст?
- Страх!- единствен ти остана,
но какво да правя аз със теб?
Животът ми и без това е рана!
Не ме измъчвай, остави ме,
нека продължа напред!
© Красимира Неделчева All rights reserved.
поздрави...
