Странна когиталност
Стихиен ураган от съвест,
когитални oгньове -
бурни,
изпълнени със хъс,
се смъкват в бездната на Глупостта
в очакване на стърмен път.
Достигат нищото и все надолу плъзгат се...
и кльопват в плитка локва от сълзи -
застинали, като спяща лавина
за миг заспиват в долина незрима.
Прелестни води от слънце –
горещи – тлеещи от лед
се плъзгат по листа безбройни
и изгубват се нейде из светлото небе.
Останките на огъня изплуват
и мъстта внезапно ги изпълва,
заострят се за тиха битка,
неуморими търсят врага
във въздуха, пулсиращ.
Прошепва мракът, светлината вика...
Светът се обърква в неяснотата си тиха.
Нищо не докосва даже абсолютното,
Безпомощно изгубва се разликата
между добро и зло.
И поразено от черно петно
се всичко изгубва и преражда се
в жестока Суета...
И всичко ново е тъй старо -
от него нищо няма смисъл да се вдишва...
* Сладостта на неразбраното е силна,
но малцина истинно я искат.
© Цвет All rights reserved.
