Странница
Човек не знае откъде
се връща и дали отива
на Слънчевото матине -
овесил взора си бодилен...
нахлупил мисъл на чело
и в джоба свил на две - любови,
забил изтритото перо
под булото на сляпа сова...
Наметнат с лепките на здрач,
настъргал мъката си тиха
във шепите на клисав плач,
омесен с овдовели стихове...
И само Странница една,
(ако му свърне нейде в пътя)
измокрена като сърна,
задъхана от миг безплътие,
с очи от лъскав необят -
дланта му щом едва докосне:
ще хвърли в пазвата му цвят
от обич живо-недоносена...
© Михаил Цветански All rights reserved.
