И тъй върви всеки странник, блед

прокарва своя път в нощта,

когато светът е все още тъй млад

и ние в него с нови и топли сърцa

откриваме своя посока и път

Небето е сиво, покрито с облаци тежки,

няма дори и искрица светлинка,

да ни даде посока и нашите грешки,

отекват в заобикалящата ни тишина.

Защото от стъкло направен е този свят

И реже сърцата ни с малки прашинки,

остри късчета от това сиво стъкло,

забиват се дълбоко като топлийки

всяка грешка добавя по малко тегло.

В сърцата ни, които кървят

И колкото по наранени сърцата ни стават,

колкото повече трески стъкло влязат в тях,

този млад свят тъй бързо те състаряват,

мечтите ни, чисти и волни превръщат в прах

Нима без мечти живее се някак?

В края влачиме наранени нозе по земята,

животът, прекаран в лутане, е изтекъл уви,

идва туй време да дойде онази с косата...

И в края чудим се нима са само стъклени скали

и дали след нас, нашите следи ще останат?