Стоиш и се взираш.
Прозрачно огледало.
Безизразно лице.
Протягаш стъклените си ръце.
Безсърдечност.
Ти не си нищо повече от купчина стъкло.
Никой не ти го казва, но ти го знаеш.
Но има нещо, което те не виждат.
Безизразното ти лице крие най-красивата усмивка.
Стъклените ти ръце са тъй любящи и винаги готови за прегръдка.
А в студената ти гръд тупти сърце, събиращо цялата обич на света.