Стъклопис на самотата
– Да не воюваме – помоли ти. –
Не ни остана вече много време.
Сега е важно всеки да прости,
Остатъците от деня да вземе.
– Да не воюваме – отвърнах аз.
И да забравим болките и злото,
които бяха често между нас
и ни съпътстваха в живота.
И кой дотук надмощие е взел –
примирието на какво прилича?
Достигнахме заветния предел -
никой никого да не обича!
А в огледалото тежи мъгла -
дъха си леден тишината стели.
Не е боляло сякаш досега.
И сякаш никога не сме живели!
© Валентина Йотова All rights reserved.
