Стълба без опора
Изплащах дълго старите си грешки
и смелостта ливади да сънувам.
(Във вечната игра сме просто пешки,
картини сме, които друг рисува.)
Към близки, към далечни, непознати,
отдавна върнах всичките си дългове,
но още под краката ми се клати
на щастието, въжената стълба.
Опасна е, проклетата, а няма
ни парапети, ни опора твърда.
Един погрешен ход и падам в яма,
пък тя, като змия, трепти и мърда.
Дали защото, дълг един остана –
към себе си – магическата лудост,
за пълна невъзможност да се хвана,
но с вярата, че всеки ден е чудо!?...
Пак мамят безусловно висините
и тръгвам пак по слънчеви пътеки.
(Нима било е лесно за орлите,
да стигнат, без опора, чак небето!?)
Смирих се. И на Бог съм благодарна.
Урок си взех от шепота на мрака –
крилете си да пазя. И да вярвам!
Сега изчезвам. Стълбата ме чака!
© Вики All rights reserved.
