Стъпките, които правим.
Стъпките, които правим
Никой не помни началото,
никой не знае бъдещето
и как родила се е суетата,
като сянка на махало,
прилепена до стената...
От примирение останали без сили,
в ушите свири дяволският кикот,
в гласа на... майка, във очите мили,
сина как гледа, а сълзите бликат...
Изпаднал в кървавия спазъм,
откраднат той от своя път,
разяждана от неприязън,
невинна, крехка, детска плът.
Неща, които няма да забравим,
апатично щом ги гледаме,
къде ни водят стъпките, които правим,
или стъпките, които следваме?...
В утробата на бездната?!!... Къде?!...
В захапката на болката до изнемога?!
Или в очите на едно дете,
израснало сред злоба и тревога...
Оставено само на кръстопътя,
намерено от своята съдба
и не камшикът ще покаже пътя му,
или спринцовка в детската ръка...
Никой не знае... началото,
още по-малко да съди съдбата,
която, като сянка на махало
ни дебне, прилепена до стената.
А може би, една сълза ще стигне
да видим в нея светлината,
която със любов да ни намигне
и прогони от душите празнотата...
Да, стига ми една сълза,
която се отронва в тишината,
от онази бездна на нощта,
към истинското светло на зората.
Във този свят какво ли правим,
ако безучастно все я гледаме,
къде ни водят стъпките, които правим,
или стъпките, които следваме?...
© Валентин Желязков All rights reserved.
