Никой хълм не напомня за стряха.
С вълчи глас пак зави суховеят.
Пожълтели листата изпадаха.
И съсирено слънце сребрее.
Непонятното пладне предаде ме.
Остри сенки стърчат от колчана
на деня, издължил се от залезност
под крилата на черните врани.
Асансьорът на мрака се спуска -
паяк хищен от друга вселена.
И от него не чакам съчувствие,
а затварям очи да ме вземе.
© Младен Мисана All rights reserved.