Зелено е по градските алеи,

подземното метро бучи,

а вехнат Белчевите кестени

в суматохата на черните пари.

Откриват обновени паркове

и режат лентички, със грим,

а плачат Вазовите стихове

под тътена на тежък вик.

Театрите отново пълним,

но театър ни е всеки ден.

Пиесата ни май е съдник,

но ролите сами ковем.

И днеска всеки е слушател

на репликата „Колко сме добре“,

а децата ни са тъжен белег,

на това, което всъщност сме.

Спирам химикалката си с точка.

Аз искам да остана тук.

И може би след стотната година

сценарият ще стане друг.