Преплетените пътища потъват

в най-тъмната, безжалостна мъгла.
Душата ми е впримчена във тръни,
пораснали от болка и от страх.

И в този миг, когато става черно,
посоките изчезват като вик,
надеждата остава ми последно
във спомена за твоя нежен лик.

А всичко друго в мен се сгромолясва,
светилища на стари богове, 
стопяват се безименните царства, 
и няма вече стъпчица напред.

Последен дъх, преди да свърши всичко,
към тебе е отправен, сетен зов. 
Разпръсвам се сега на песъчинки, 
дано се видим в другия живот.