Супернова
Преплетените пътища потъват
в най-тъмната, безжалостна мъгла.
Душата ми е впримчена във тръни,
пораснали от болка и от страх.
И в този миг, когато става черно,
посоките изчезват като вик,
надеждата остава ми последно
във спомена за твоя нежен лик.
А всичко друго в мен се сгромолясва,
светилища на стари богове,
стопяват се безименните царства,
и няма вече стъпчица напред.
Последен дъх, преди да свърши всичко,
към тебе е отправен, сетен зов.
Разпръсвам се сега на песъчинки,
дано се видим в другия живот.
