Сутринта, след като бях твоя
Абаносена кадифеност скрита във шепи.
Октомврийско слънце,
отразено в купчинка дъжделиви мъниста.
Грозд,
натежал от неизказани усещания... на ръба на думите,
когато дъхът крещи...
Плътна меденост,
напоила въздуха с аромат на есенна зрялост.
Тръпнещ да бъде вкусен плод.
Притихнал след тръпчивото
откъсване -
не искащ, не очакващ...
вкус до изнемогване даващ.
Черните перли измислят онези
ръце, със най-нецелунатите длани,
които към тях ще посегнат.
© Анна-Мария Николаева All rights reserved.
