Свечерена
Аз все си казвам малко, още малко
ми трябва да достигна небосвода,
а той като далеко е, и жалко,
че пръстите ми не докосват свода.
Аз все се лъжа, че ми е потребно
да бъда цяла с нямата си същност.
Това, което вече е захвърлено,
не може да ми бъде къс надеждност.
И все така я карам, все нататък,
и ха, дано, да стигна по-далеко.
Ала едва ли, без зачатък,
ще се развие пътя ми далеко.
И тръгвам срещу вятъра
нанякъде, където свива хоризонта
и там във залеза и свечерена
приемам, че далече съм от фронта.
Там някъде сражават се пороите
и бурите се бият с дъждовете,
а аз прикрита съм под покривите
и моля се, да бъда суха посред капките.
Но цялата съм мокра и подгизвам
от болката на нямото безвремие.
Съдбата си приемам и разбирам,
че няма път към минало завръщане.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
