Светлик над тъмните покриви
СВЕТЛИК НАД ТЪМНИТЕ ПОКРИВИ
Когато снеговете се топяха,
тогава чух, че планината плаче.
И вечерта над сгърбената стряха
привърза сънищата на ковача.
Далеч от врявата и суетата,
от скърцане на нервните спирачки,
бледнее паметта ми – неопята.
Страхът ли спира смелите ми крачки –
уюта си досаден да напусна
и да се спусна в голата кория,
където нощем духове изкусно
сред дънери и шепоти се крият,
въздишат тежко, стенат като живи,
бръшляна диплят с кривите си пръсти.
Светът им, който бързо си отива,
минута отдели – да ме покръсти.
Да ми припомни, че съм част от него –
загубена сред мрака златна люспа.
Но храня ли безбожното си его,
пътеката към Рая ще пропусна.
Ще кривна – може би, по друм незнаен,
където нийде нищо не отвежда.
О, Боже, дай ми, светлина назаем –
да съхраня последната надежда!
© Валентина Йотова All rights reserved.
