Светлината в края на тунела...
Тръгвам аз по пътя
към вечното страдание.
Чувам кървавите стъпки на моето съзнание.
И сякаш нищото говори,
говори и не спира,
шепнещият мрак разбитите мечти събира.
Песента започва, започва да мълви
свършените думи, от които да боли.
Накъде да вървя - питам тишината,
но около мен е единствено самотата.
Виждам нещо на края на тунела,
светлина ли е не знам,
но тичам смело аз натам.
Дърпа ме нещо дърпа ме назад,
но аз продължавам по пътя непознат.
Стигам аз до тази светлина,
вятъра усещам в косите си сега.
Щастие обзема ме във същия този миг.
Напускам пътя на страданието с присъщия си лик.
© Кристина Йорданова All rights reserved.
