Градът диша в сиви пулсации,
неонът проблясва в стъклени очи.
Тук времето бяга без навигация,
а хората – сенки сред светлини.
Ехо от стъпки в бетонни алеи,
мечти заключени в хладен екран.
Дъжд размива лицата разсеяни,
самотни капки сме в света голям.
Но в тази динамика, в тази забрава,
очите ти светят като пламък жив.
И сред хаоса, сред вятъра в мрака,
тихо нашепват:“ Остани“. ...