Потънали в подмолите на времето,
забързани да спрем деня,
на егото си носим бремето
с надежда да спасим света.
И губим се в човешката си същност,
забравяйки най-простите неща.
Дома си във хотел превръщаме
и чужди стават нашите деца.
Кола и служба – бутафорни ценности
изграждат кули, стават знамена.
И борим се със ноктите, със зъбите
за милиони преходни неща.
Забравили небето във душата ни,
забравили, че Пътят има край,
събираме прашинките от дните си,
изгубени в измамата за рай.
А там, зад хоризонта на очите ни,
животът все така умира млад.
И земята след празното си скитане
оплаква нощем своя мъртъв свят.