Поседнах на балкончето, свободен, в мрака,
като проядена от алкохол, над мен луната плува,
щурче из двора нейде трака,
а котката в краката ми кротува.
Пак е сряда. Наред съм пак 
да излизам утре със овцете,
понякога до гушата ми иде чак 
и ме хващат бесовете...
Защо родил съм се на село?
Какво се случи в тоз живот?
Завъртя ме някак хитро и умело,
та замязах на идиот.
Верно, не съм още селският идиотин,
конкуренцията тука е жестока,
но не съм и вече патриотин 
и не виждам път,не виждам и посока...
Във кръчмата ергените се сбираме,
отчаяно опитващи се да прикрием 
как няма смисъл вечерта да се прибираме,
щом в къщи няма чадо да завием.

Остава ни ракията, а тя е много
и алабашът, зелето, туршията,
тя не ти се кара и не гледа строго,
така ми рече оня ден комшията.
Сега разбрах защо ми бил завиждал,
мечтая, казва, пак да съм свободен,
робството от малък ненавиждал,
но се оженил и превърнал се в поробен.
Според мен дъсчицата му хлопа,
за мен от самотията по-страшно няма,
във къщата ти никой да не тропа,
беда е, казвам ви, беда е туй голяма.
Добре че е ракията проклета,
но не съм свободен аз, а роб,
отдавна изпокъсах си билета
и си надянах тоз хомот.
Трябва пак да си налея.
Последно, честно, после лягам.
Не мога, друго не умея,
добър съм само в това - да се излагам.
И гордост нямам вече, не остана,
всяка вечер я нарязвам с алабаша 
на ситно и с ракия я поливам, като рана,
айде, лека! Утре съм на паша.