Своя църква
В картинките на броя не лича.
Сама изчетох себе си до втръсване.
Повтарям си се. Може би горча,
и няма начин да не си омръзна.
Но винаги си нося за из път
цитати и за идване, и тръгване,
от спомени, в които ме гълчат,
навярно и на другите омръзнала.
Привиждам им се. На беснеещ кон,
препускайки как думите захвърлям,
пресичайки невинния закон
с мотива да избягам в своя църква.
Камбаните ме дърпат до ръба
на черното и бялото. Политат
от куполите хиляди писма,
написани с издъхваща молитва.
Но някой вдига своята ръка,
за поздрав ли, или да ме възпира?
В червена книга вписвам на мига
това, което стигнала - не стигам.
Прелитам и се нося в унес пуст,
присъдата все още не познала.
(Мотивите ми имат райски вкус.)
Ще влезне в сила, но не съм признала -
дали се хвърлям гола в пепелта,
сама ли гоня парещо изплъзване?
Знай, трябват двама и за лудостта,
един ли е - е просто луд за връзване.
