Съблякох си кожата
Съблякох си кожата,
че... някак ме скриваше.
И вече не бях хамелеонски настроена.
Тръгнах.
С шишенце въздух в джоба
и вакуумно вързани чувства,
без цвят и блуждаещи.
Прозрачни са хората...
сякаш ги няма.
И не е нощ, нито ден,
а нещо в средата.
Пусто е. Черните релси
лакомо към мен се протягат.
Искат да мина оттам,
откъдето всички са минали.
Бягам. Безцелно.
Ехидно следи ме отгоре
черният гарван на белите жици.
Кръговратът пак ще ме върне
на релсите.
И маскарадно ще бъда
с кожата си.
© Ана All rights reserved.
