Събуди ме
Тази есен се случи сезон
на тъгата, от болка нашарена.
Тънка струна е всеки неврон,
щом докоснат го залези алени.
Виждам някъде летния смях,
как отлита, взел цветните рокли.
Лятна, питам, до вчера ли бях,
дъждовете щом днес ме намокрят?
Шумно ехо е този въпрос,
не намерило отговор в мене.
Или страх от изстрелян откос,
оглушителен, както кънтене.
Зная само, че този пожар,
от настъпваща есен донесен,
може дълго да тлее, макар
че очите са процепи тесни.
Идва време, когато отвън
ще приличам на бялата зима.
Събудѝ ме от тъжния сън
и в дланта си ръцете стопли ми.
© Ани Монева All rights reserved.
