Събуждане
Какво, Любов, при мен ли се завръщаш?
Та аз отдавна пратих те в запаса!
С години нямаш Дом във тази къща
и празен стол до счупената маса.
Отхвърлена като изпята песен,
запратена през девет планини,
ти онемя в една дъждовна есен,
понесла бремето на сто вини.
Понесла бремето на двеста стиха,
заченати във твоя звезден час,
ти тръгна, непогалена и тиха,
прокудена безмилостно от нас.
Сега си тук. Застанала на прага.
Замислена пред коридора тъмен.
И страшно ти се иска да избягаш,
преди на кръста пак да те разпънем.
Не смееш да прекрачиш стъпалата,
застинала в готовност отстрани...
Но нямам сили днес да те отпратя
и тихо ти прошепвам: "Остани!..."
© Бианка Габровска All rights reserved.
