Съдба
Във ден като всички други до днес,
бавен, изпълнен със сиви цветя,
във сиво-безчувствено, без интерес
живеех, когато Тя пред мене се спря!
Дълго се взира във мойте очи!
Почти докосна сърцето ми, знам!
Чувах как с устни от слънце мълчи
и сякаш разбираше колко съм сам!
Почувствала сякаш мойта тъга,
във сиво-сивото сложила цвят,
превърна живота ми в цветна дъга
и за мен Тя стана целия свят!
Но вечно щастие няма - нали!
А моето бе по-кратко от миг!
Тръгна си Тя, не се обърна дори...
Тръгна си цветното с нейния лик!
Как исках да тръгна след нея,
до края, дори светът да е плосък!
Но уви! Във сивата залата в музея,
аз бях само статуя от восък!
© Константинов All rights reserved.
