Съдба
Пак преваля нощта... Все до късно е будна.
Пак вали в самотата на тъжни очи.
Тихо шепне и чака. И навярно е чудно,
как зората се ражда за нови мечти.
Как денят се задъхва от нови тревоги
как забързани, често замръкват лъжи.
И е тъжно, когато от жажда за много
се оказва, че вятъра гоним сами...
А пред храма стои дрипав просяк и чака
къшей хляб, шепа въздух и глътка вода.
И светът покрай него отдавна не бяга...
Той се радва на простите, малки неща.
Зад гърба му, през рамо, съдбата наднича
и със смях гледа нашите малки лъжи.
И когато й писне от лудото тичане,
нас превръща във просяци с малки мечти...
За да видим, че в шепата сбрана надежда
и в най-лютата жажда за глътка вода
е стаена онази, най-силната нежност
за взаимна любов и за... свобода.
Пак преваля нощта... Все до късно е будна.
Тя жадува за твоите топли очи.
Тихо шепне за обич... И навярно е чудно
но със обич зачеват се всички съдби.
© Йорданка Господинова All rights reserved.
