Съдбата на поета
Сътвори ми, Художнико, ново Сърце!
С лик, в най - тъмни бои ме рисувай!
Аз не исках, повярвай, да бъда поет,
в тях горчивия смях - да не чувам!
Не съзнавах - че Камъкът има Душа
и в Любов, там - Небето, все плаче,
че Дървото не е мълчалив експонат,
всъщност схванах - Езикът му ясен!
А цветята, те просто са - Феи добри,
със които в тих Валс - ще танцувам,
ще немея от плавния Полет на лист,
сякаш виждам Джокондата в Лувър.
В стих, че словото винаги идва само,
как след гръм се превръща в лавина
и отеква в Душата ти - тъжния стон,
скрил - поредното нейно Разливане.
Ала, вече съм искрен - че тези Коне,
що обяздвам - в света мой от глина,
те не спират, когато Животът е лек,
в Бяг препускат, сред дългите Зими!
Затова и те моля, Художнико, днес:
Изрисувай - мен, в семпла Картина!
Нека има - единствено късче Небе!
Път и... може би няколко Римички.
Приятели - от сърце Ви благодаря, че се отбивате тук - сред думите ми! За мен е огромно удоволствие да мога да споделям емоциите си, както и тези на моите герои със всички Вас!
Публикувам и тук, във Фейсбук - освен в Откровения:
© Ангел Колев All rights reserved.
