Съдбовен аванпост

Скършена във себе си...

съдбовен аванпост.

Докоснах се в чужда същност,

злост...

бледа, бездиханна в теменужен студ...

... мъглявина,

там издъхах те в страст и огън...

Толкова бях твоя...,

в непонятна, бяла топлина.

Тлееща, пресъхнала и разпиляна,

сега съм срината душа...

рееща се в пътища на другата...

твоя бледа, в сивото съдба.

Там не бях... била ли съм

... затихнах няма,

слята с нечия пресъхнала зора.

В лабиринта на разпъпена тъга...

безпътна пъпля те,

завихрена в енигма,

прилепнала в немоята душа,

щрих чертах, уж пъстър...,

а разлях се с поредната сълза.

Забулих се в потайността,

вплетена в твоята душа,

закотвена зад ледена стена,

отглеждана за чужда суета,

вихрена, пиляна...

гаснала във сляпа красота.

Поглед самомнителен и  горд

вечността в ледено скова.

За нея си самотник,

лутащ се в скръбта...

За теб е бясна рана,

в мисълта ти... кървава стрела.

Мен... припяваше ме във лъжа.