Розовото огледало
разбито в ъгъла стои,
парчета стъкло разпиляло
незнайно съкровище спи.
Виждах във него морето,
безкрайно красивото лято,
плажни чадъри,
пясъчни кули,
хора от ранни зори.
Там са, но вече не виждам,
смехът им не чувам дори,
свит съм,
завит с одеало,
живея с отминали дни.
Мое съкровище старо,
скрито сред тези стени,
слънцето пак е изгряло,
хайде, за последен път
го посрещни.
© Слав All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
Хубаво е!