Сълза от облак, който си отива
СЪЛЗА ОТ ОБЛАК, КОЙТО СИ ОТИВА
Приижда есента и с дни мъгливи,
брега загръща, сипея му стърже.
При мен от пътя никой не отбива
и сивотата ме пленява бърже.
Подобна самота не ми отива –
сред пищни цветопади съм родена.
Отдавна ненавиждам всичко сиво,
стремежа му докрай да ме превземе.
Ти с мен не се сбогува и те чакам –
след някоя дъждовна нощ студена
да спреш премръзнал вън пред прага
и да подириш топлина при мене.
Ще бъда тук, не се страхувай –
горчилката изтлява – неусетно.
Без обич нищо в този свят не струва.
Дъждът щом спре, навярно ще просветне.
© Валентина Йотова All rights reserved.
