Дъждът пролива своите сълзи
и бавно напояват те земята,
духат бурни ветрове и хали
из гори, поля, върхари.
Дъждът защо ли плаче и тъжи,
защо пролива своите сълзи?
Видял какво ли не в света,
плаче той за малко топлина.
Сълзите на дъжда са тъй студени
и крача аз, навел глава,
не усещам, че навън е тъй студено,
тъжен и самотен съм сега.
Тъгувам аз, сърцето също плаче,
но очите ми са сухи, без сълзи,
любовта от мене си отиде,
отне ми вярата дори.
Сълзите на дъжда ме карат
да си спомням за една жена,
безкрай се питам ден и нощ
къде отиде любовта.
Една любов безславно си отиде,
защото ревността я завладя,
сега съм беден, тъжен сам,
къде отивам, аз дори не знам.
Дъждът пролива своите сълзи
и почвам с него аз да плача,
но сълзите на дъжда са тъй студени,
а моите горчиви и солени.
Солени са сълзите ми в очите,
солени са и морските вълни,
те разбиват се със шум в брега,
а аз потъвам в свойта самота.
© ПЕНКА КАМБУРОВА All rights reserved.