Сън
Помолих аз съня
да ме докосне с нежната си длан,
но той уви бе явно много на далече и …
не чу отчаят ми копнеж да го намеря.
Повиках Ангела да ме приспи със песен,
но той зает бе да помага другаде на друг.
Помолих мъката от мен да изтече,
но тя се беше вкопчила …. жестоко.
Помолих мислите да ме оставят надалеч,
но те се блъскаха една във друга в мен.
Помолих себе си да спра да страдам,
те също бързо избягаха от мен,
оставяйки горчилката в душата,
като залепен знак, че …
АЗ не съм човек.
Помолих листа да приеме моите думи,
послуша ме и нареди ги той –
но нийде аз приятел не усетих,
да ме погали с порив мек.
Да дойде в моите безсънни нощи ….
приятелите вече спяха до зори …
Какво остана ми? Да гледам надалече
и спомените да сумирам в изящен ред.
Сънят бил най-загубеното време,
но аз го търсех, бродех във нощта.
и тя да ми протегне най на край
горещата нега от своята ръка…
и да се понеса аз на крилете,
на своята измъчена душа.
Ела ти сън, ела ти мой приятелю единствен,
Ела и в топлите си пазви ти ме успокои.
Мечтая аз за теб от ранно детство,
но срещам те на светофара на нощта.
И разминаваме се бързо без докосване …
Ела ти сън, ела ти моя единствена мечта.
© Ана Ненчена All rights reserved.
