Сънувах, че те има...
Сънувах, че те има.
Беше истинска и бяла.
Приличаше на закъсняла зима,
но беше хищна като лятна хала.
Откъсваше плътта от душата,
раздираше очите без да спреш.
Пришиваше към сърцето самотата,
но ласките си бе готова да дадеш.
Гореше кожата ми като в Дантевия „ад”
и разумът ми бе оплела в паякова мрежа.
В гърлото крещяха думите от яд,
но аз не исках оковите да срежа.
Движехме се в ритъма на моето сърце,
а ти пиеше от мътната ми кръв.
Като бури рушаха всичко твоите ръце,
а за гладната ти обич бях просто стръв.
Сънувах, че те има.
Къде си, ми кажи?
Ти, моя обич, мнима...
Сънувах, че те има...
А в сърцето плаче зима.
© Цвети Векова All rights reserved.
