Сънувах те, майчице...
Сънувах те, майчице... В някаква утрин мъглива,
в която се сипеше сняг над пътеките зимни...
Наметната с шала си – тръгнах към теб, да те видя.
И в миг ме прободе сърцето – не пуши комина...
И стегнах сърцето си, мамо. Преглътнах сълзите.
Преди да съм влязла при тебе – почувствах, че зная...
... И тракаха глухо на твоя часовник стрелките –
в студената, тихата, празната... мъртвата стая!
С нозе натежали – аз прага изстинал прекрачих...
Изгубила връзка със себе си – само докосвах
ръцете ти, мамо.... Голямата Мъка не плаче!
Тя своята истинска сила набира... за после.
За после! Когато най-сетне умът ще повярва...
Голямата, майчице, мъка – тогава изригва!
Не спирам да мисля – къде ще се дяна тогава,
когато в Небесния Дом, някой ден.... ще пристигнеш.
Аз точно тогава... Аз точно тогава не зная! –
ще мога ли, всъщност... да дишам. И колко ще мога!
Ти точно тогава – ще стигнеш най-после до Рая!
И там ще изплакваш сълзите си земни на Бога.
А Той със любов ще умие нозете ти прашни...
И ще те приеме в сърцето Си, майчице свята!
А после ще вземе от моето мъката страшна...
И ще ме научи – да дишам без теб, на земята.
Накрая... ще свикна, разбира се! Всичко минава...
Къде си – ще знам. И ще знам, че... това не е края!
Ти само кажи ми, Единствена – как ще забравя
шумá на стрелките проклети във празната стая...
© Гълъбина Митева All rights reserved.
