Сънувам те, море!
Във мен останаха самотни брегове.
И костите ми, болно се разскърцаха.
Изсъхнах чак до пепел без море
и, като кал кръвта ми лепне върху дъното.
Сънувам те, море! И се вълнувам.
Тъй, както ти вълнуваш ги, поетите.
В деня им. И във нощите, жадувани,
да пишат за стихиите. Човешките.
И някъде под есенното слънце,
там дето зимата на прага се отръсква
от скрежът по студените ѝ пръсти -
ще капне мъничко море, замръзнало...
И аз ще се замисля... Още помня го.!
Къдриците на тръпнещо спокойствие -
вълните му, безспирно как се гонят
до хипнотично за очите, удоволствие...
А пясъкът? Ти помниш ли го? Лятото.
Той топъл е дори и през декември.
Защото помни влюбеното ято
от хората и стъпките им с нежност.
Сънувам те, море! И те мечтая.
Ний, хората не страдаме без нищо.
Загубили любов, човек и вяра,
Морето щом загубим - губим всичко.
И аз ще те написвам. (Още мога)
Ще си измислям залези със нас.
Морето или Ти? Не знам, за Бога -
сте повод да съм влюбен във Бургас...
Бездънно е морето. И безкрайно.
И синьо е. Дори пред черногледите.
То храни цветовете си от тайни
на влюбените двойки и надеждите.
Сега, да помълчим! Утихва болката.
Шума не иде от подводните течения.
Вълните не долюбват вълноломите.
Морето ни обича по рождение...
Danny Diester
(Стихопат.)
© Данаил Антонов All rights reserved.
