Във мен останаха самотни брегове.
И костите ми, болно се разскърцаха.
Изсъхнах чак до пепел без море
и, като кал кръвта ми лепне върху дъното.
Сънувам те, море! И се вълнувам.
Тъй, както ти вълнуваш ги, поетите.
В деня им. И във нощите, жадувани,
да пишат за стихиите. Човешките.
И някъде под есенното слънце,
там дето зимата на прага се отръсква
от скрежът по студените ѝ пръсти -
ще капне мъничко море, замръзнало... ...