Сънят ми пак докосна онзи праг
Сънят ми пак докосна онзи праг,
зад който само сенки се разхождат.
Чертата между светлина и мрак
потръпна с неочаквана тревожност.
В часовника от пясък не тиктакат
минутите на липсващото време.
И всяка песъчинка е приятел
докато сетния ми дъх не вземе.
Но този дъх е дълъг като вятър
прегърнал на земята двата края.
Ще криволича в пътя за оттатък,
че имам недовършено за правене.
Че имам неподписани примирия,
които със сърцето си да сключа.
Със закъснение поуките извират
и ми е крайно време да науча
да не обръщам другата си буза,
да свиквам да живея необичана.
Вината да не търся все във другите.
Когато давам - нищо да не искам…
Сънят ми пак докосна онзи праг…
И пулсът на подскоци хукна лудо
да гони закъснелия си влак.
И хване ли го. Знам.
Ще се събудя.
© Дочка Василева All rights reserved.
