На вятъра си хвърлих всички думи,
на птиците - трохите от познание.
Скъсах не един чифт гуменки,
вдигнах не едно и две въстания.

След всяко мечтата ми умираше,
събуждах се с права кардиограма.
Разбираш ли, в бунта ме имаше...
А след него - въобще ме няма.

И моята съпротива се превръща
в природна тишина, в мълчание.
А може би са непотребни всъщност
човешките ни глупави въстания...

Дали да изкрещим високо ний
от ниската трибуна на земята?
В противен случай е животът ни
със гуменки пробити на краката.

21.09.2014*  Юлия