Сърце
Сърце
Сърцето си да спра не мога,
то ударите отредени отброява,
в радост и нечакана тревога
изгаря бавно в чувствена жарава.
Вярно на забързания ритъм,
преследва теб по невидими следи,
ехото му следвам и се скитам
в пространствата на старите мечти.
Често босоного то се връща
и при песента на вишневи градини,
светът тогава беше бащината къща,
а кълновете златни - идните години.
После неусетно всичко посивя...
не, не, навън си беше както и сега,
просто във душите времето довя
неизбежна мъдрост и повечко тъга.
Къща и градини са отдавна спомен,
единствено реални сега сме аз и ти,
сърцето още търси призрака бездомен
на онези безвъзвратно отлетяли дни.
Аз знам, то няма да се предаде,
неподвластно на практичните съвети,
ще поиска завинаги да спре,
щом и моята измяна някога усети.
© Запрян Колев All rights reserved.
