Отиваш си. И вече ми е все едно...
Стоя на тротоара - място празно,
и блъска ме тълпата - хилядно кълбо.
Остава миг, преди да се намразя.
След десет... девет... осем, си до ъгъла.
Тека навътре. Аз съм плачещ лед.
Очите ми повличат се недъгаво
след стъпките ти някъде напред.
Забити нокти. Болка. Пулс на приливи.
След седем... шест... топи се силуетът.
Пет... четири - извиват грозни прилепи -
жестоки думи - кръгове в лицето. ...