Сърце с часовников механизъм
Отиваш си. И вече ми е все едно...
Стоя на тротоара - място празно,
и блъска ме тълпата - хилядно кълбо.
Остава миг, преди да се намразя.
След десет... девет... осем, си до ъгъла.
Тека навътре. Аз съм плачещ лед.
Очите ми повличат се недъгаво
след стъпките ти някъде напред.
Забити нокти. Болка. Пулс на приливи.
След седем... шест... топи се силуетът.
Пет... четири - извиват грозни прилепи -
жестоки думи - кръгове в лицето.
Секунди... Пепелявото небе с очи
ще ме погълне влажно-отегчено,
ще се нагъне улицата в ядрен взрив
и ще пролаят няколко сирени.
И само още миг - ще бъда вече нищо.
Летящи молекули. Атоми. Петно.
Не се обърна... Епилогът е излишен.
Зад ъгъла си. Няма те. Три... две... едно.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
