Съвременнико мой, изнежен
Съвременнико мой, изнежен,
в кумир превърнал свойта плът.
Хедонистично сляп, понеже,
преситените дълго спят.
От миналото се отрече,
но от носа си по- далече,
не виждаш светли бъднини.
Тя - завистта с души се храни,
с варак покрити гнойни рани
и в гроб заровени вини.
И лицемерно коленичи,
пред теб бездушния ни век,
на помиярче заприличал,
сумтиш и лочиш, уж човек.
С химери мъдростта се бори,
сломяват болка и умора,
хартиените й крила.
Прекършени цветя не могат,
да славят с мириса си Бога,
такваз им ористта била.
На изток светлина прозира,
един безименен Орфей,
разби вълшебната си лира.
Бетонно бъдеще, здравей!
© Надежда Ангелова All rights reserved.
