Съвсем по мъжки
Не помня вече откога ме има,
а и дали си струва да го мисля.
Единствен по рода си съм. Безименен
и вероятно - не роден, ами измислен
да бъда страж под сянката ù златна
(във нея част от мен самия зрее).
Мнозина пробваха да я откраднат,
но никой не е по-голям от змея.
Не само ябълка - единствения повод
на този свят и аз да съществувам.
А пък човеците ме хранят с злоба,
с девича кръв и... просто се страхуват.
А аз сънувам слънце и поле
във литналите къдри на момиче.
Но кой ли може да го разбере?
Такъв не е нормално да обича.
Да заменя плода за обич ще е грешно,
но после бих си поздравил палача.
Но да се влюбиш в змей... дори е смешно.
И затова съвсем по мъжки плача.
© Христина Мачикян All rights reserved.
)))
