Табун
ТАБУН
Откъс от поема, посветена
на известен български поет
Но... грозната вещица Старост,
бе тръгнала вече към нас.
Пристигна със кикот злокобен –
в ръката ѝ и дървен бастун.
Посочи небето със пръст,
където се виждаше ясно
зловещият кръст
понесен от демони
и каза ехидно:
„Не е ли прекрасно?
Това е вашият спътник
в живота задгробен.”
Но после… видяла табуна
от нашите чудно красиви коне,
оставени волно – без спъващи пранги,
да тичат по-бързо от вихър,
свали очилата със черни стъкла.
Сълза изумрудена блесна в очите,
която изглади дълбоките бръчки -
превърна я в млада, красива жена,
с големи, кристално зелени очи.
Погледна нагоре и...бързо
запали със мълния кръста
и страшните демони.
С усмивка отдавна забравена
застана смирено пред нас.
Поклони се ниско,
и с почит ти даде бастуна -
навярно забравила беше,
защо е дошла.
Отново погледна с възхита
табуна от буйни коне,
но нищо от техния устрем
тя не отне.
Сърдечно ни махна с ръка,
обърна се бавно
и тръгна отново по онзи...
безкраен, но еднопосочен,
застлан със години отминали
и паметни надписи, друм.
© Христо Запрянов All rights reserved.
