Някой ден ще приседнем със старостта,
двете с нея, на някоя пейка из парка.
Ще говорим за хиляди малки неща,
или пък, ще мълчим под дървесните шарки.
Ще си спомняме мене, със смях през сълзи,
(ще се черпим кафе от пластмасови чашки)
мойте глупости, грешки, и смешни мечти,
за това, как живота резонно ги смачка.
Очилата, вълшебните, ще ми заеме,
да се видя през тях - как била съм наивна,
а край нас ще препуска пиляното време,
неразумно, което по пътя разливах. ...